...

Колко пъти ти бе ми посоката
и времето, начинът, мястото.
Колко пъти скръбта ми, дълбоката
ти превръщаше в облак от щастие.

Колко пъти създаваше замъци
и сърцето ми скитник прибираше.
Колко пъти изгасяше пламъци,
вместо мен в тъмнината умираше

Колко пъти опитаха някои
да внушават нелепи съмнения
и с лица по-студени от статуи
ми шептяха безброй обвинения.

Всеки път аз ги гонех ядосана,
Но веднъж ненадейно поддадох се
и отрекох в душата си, Истино,
че те има, че всъщност познавам те.

Оттогава все търся посоката
и в безбройни пътеки оплетох се
и разбрах от скръбта си, дълбоката,
че от себе си всъщност отрекох се.

Проклятието

"Добрите герои са скучни"


Проклятието беше изречено... в миг всички се разпищяха и изчезнаха... стопиха се във въздуха, който само преди миг бе наситен с магия. Добрите герои си отидоха завинаги. На тяхно място, повикани от проклятието, дойдоха лошите и доведоха със себе си хаоса. Страх, недоверие и кръвожадност се възкачиха на някогашния трон на невинността, вярата и красотата. В миг осъзнах какво съм направила и изкрещях... „Добрите герои не са скучни... не са скучни!!!”... но вече беше късно... проклятието беше изречено... добрите герои си отидоха завинаги...