Колко пъти ти бе ми посоката
и времето, начинът, мястото.
Колко пъти скръбта ми, дълбоката
ти превръщаше в облак от щастие.
Колко пъти създаваше замъци
и сърцето ми скитник прибираше.
Колко пъти изгасяше пламъци,
вместо мен в тъмнината умираше
Колко пъти опитаха някои
да внушават нелепи съмнения
и с лица по-студени от статуи
ми шептяха безброй обвинения.
Всеки път аз ги гонех ядосана,
Но веднъж ненадейно поддадох се
и отрекох в душата си, Истино,
че те има, че всъщност познавам те.
Оттогава все търся посоката
и в безбройни пътеки оплетох се
и разбрах от скръбта си, дълбоката,
че от себе си всъщност отрекох се.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
2 коментара:
ее, сладка, това е супер.. направо ми се разтапя сърцето.. аз поствах едно мое във форума, но гледам, че там явно никой вече не влиза..
това твоето просто не мога да го опиша с думи.. всеки път вече ти казвам, че това ти е най-доброто, и сега ще ти го кажа пак..
цунки.. светла..
О, много благодаря, съкровище! Радвам се, че ти харесва:) От два месеца не бях писала... това ми е първото...
ПП. Дай ми твоя блог да го сложа при останалите връзки
Публикуване на коментар