сърце

В мислите свои се скитам
пак неразбрала защо
вместо да падам, политам
даже с ранено крило,

вместо да плача, се смея
без радост да има у мен
и бурно горя, а не тлея
макар и във ден угасен.

Защо тази сила дълбока?
Защо тази яростна страст,
която ми дава посока
и над кошмарите власт?

Ти ли, сърце, си виновно
да оцелея до днес?
Ти ли, сърце неуморно,
пак ме научи на чест?

Пак ме научи на сила
и на усмивки в сълзи?
Твойта туптяща закрила
утрото в мен прероди.