Събирам сълзите си в шепите
в едно със дъждове и крясъци.
Събирам пътя си в шепите
вървян, неизвървян и невъзможен.

Събирам безумие в шепите
и цяла треперя в усилие
да удържа гнева в ръцете си
за да събера смирение.

Събирам вярата в шепите
дори след свръхчовешки изтезания
Събирам изгреви в шепите
след толкова търсени залези.

Живота си събирам в шепите
и себе си подреждам в малки късчета,
но не успях да се побера в ръцете си...
сърцето ми изплъзва се през пръстите.

На госпожа Попова

В един момент всички си тръгват... просто така- без гняв, без принуда- тихо, кротко и уморено прекрачват прага ти хората, които са се грижили за теб... оставаш сам... Сам срещу света, но два пъти по-сам срещу самия себе си. Нищо, че никога не си допускал някогашните си закрилници в сърцето си- те са разчели неговите тайни много отдавна, без дори да забележиш. Но е време да престанеш да разчиташ на това. Хората просто си тръгват. Не можеш винаги да си защитен. Необратимо е. Един вечен и болезнен цикъл на живота, който трябва да прекосиш със собствени сили. Сега се чувствам изоставена. Нещо хубаво си отиде от мен. Отиде си и никога няма да имам втори шанс да направя нещата по различен начин. Но една мъдра и силна жена ми написа, че "човек е длъжен да се изправи сам и още по-уверен да продължи". Ще запомня този урок. Защото жената, която го написа, си отиде от мен, но духът, на който толкова се възхищавах, още витае по коридорите на училището... нещо повече- духът и е в мен самата... понякога не е нужно да се бориш, за да останат до теб хората, на които държиш- понякога е нужно просто да ги помниш... Както аз ще запомня тази жена и нейния дух...