Защото аз отново ще се смея,
защото аз отново ще горя
и със светлината ще живея,
и сама ще раждам светлина.

Днес е тъмно, тихо и дълбоко,
а студът пронизващ е навън.
Днес сърцето в мене е жестоко,
ужасът раздира ме насън.

Ала някой ден ще се събудя
и ще се намеря във света,
и със светлината ще пребъда
като малка източна звезда.

Защото аз съм силна, аз съм жива,
а болката е яростна, но сляпа
и в жестокостта си грозно дива
подцени света на светлината,

защото аз отново ще се смея,
защото аз отново ще горя.
Силна съм, от светлина живея
и кошмарът свой ще подчиня!

сърце

В мислите свои се скитам
пак неразбрала защо
вместо да падам, политам
даже с ранено крило,

вместо да плача, се смея
без радост да има у мен
и бурно горя, а не тлея
макар и във ден угасен.

Защо тази сила дълбока?
Защо тази яростна страст,
която ми дава посока
и над кошмарите власт?

Ти ли, сърце, си виновно
да оцелея до днес?
Ти ли, сърце неуморно,
пак ме научи на чест?

Пак ме научи на сила
и на усмивки в сълзи?
Твойта туптяща закрила
утрото в мен прероди.

Поетите не може да са мъртви

Поетите не може да са мъртви!
Поетите не могат да умират!
Те не стават жертви в инциденти-
поетите реалността възпират!

Поетите, те трябва да са вечни
За да ни спасяват от умора,
от злото и от злоба безконечна.
Поетите превърнаха ни в хора.

Поетите не може да са мъртви.
Поетите живеят във сърцата.
В сънищата наши ни гостуват,
за да ни покажат светлината...