За учителите и стачката

Дори не знам какво да пиша. Просто искам да изразя подкрепата си към тези, които ме обучават вече единадесета година. Защото за мен учителите ми винаги са били хора, от които зависи моето бъдеще, хора, които заслужават много повече от един мизерен букет на петнадесети септември и заплата от триста лева. И днес побеснявам, осъзнавайки, че тази стачка няма да даде резултати. Тя е въпрос на чест, нищо повече. Тя е чудото, което нашето общество ще обсъжда три дни и ще погребе. Ще останат само горчивите заключения, че на никого не му пука за нищо. Дори разочарование няма да има- защото учителите знаят, че няма на кого да разчитат, защото от самото начало бе ясно, че ще са сами срещу всички и че нито родители, нито ученици, нито управляващи ще ги чуят и ще се запитат дали тези хора имат пари след протестния митинг да занесат хляб на децата си. Една загубена битка. Една седмица ваканция. Едно ненужно усложнение за родителите. А може би удобно облекчение на държавния бюджет- какво всъщност е тази стачка? За мен това е една вина, която всички трябва да изпитаме. Дори да не сме пряко виновни. И нека замълчим поне за минута, без да разискваме диференцираното заплащане, скъпите частни уроци и липсата на професионализъм в някои преподаватели. Нека замълчим. Защото за опозиция и критика винаги има време. Но в момента мълчанието е единственият начин да изразим съпричастност и уважение. Да замълчим и да дадем възможност на учителите да бъдат чути за последен път, преди да се предадат и да се върнат в класните стаи. Защото те ще го направят. Заради едната съвест. Заради онзи далечен идеал, който все още ги задържа на постовете им. За да не ни изоставят, нас, учениците. До следващата стачка. До следващият опит за оцеляване.

На учителите от Втора Английска и на всички останали, които стачкуват.

Сън- на М. В.

Отново си мислих за Вас
в отчаяно тихата стая.
Отново се смеех в захлас
и даже успях да мечтая.

И спомних си първите дни,
спомних си Вашите думи
и някак си спря да боли,
и засия вечерта ми.

И ето ви близо до мен-
пак се гневя и обичам.
Събуден е скучният ден
и е безумно различен.

И пак съм спасена сега,
пак сте вълшебница Вие,
пак светлината запя
с думи от древна магия.

Но подло се спусна мъгла,
изчезна лицето Ви в миг,
верига една издрънча-
събудих се с плач и със вик.

...

Отново си мисля за Вас
в отчаяно тихата стая.
Не искам да спя в този час,
че даже сънят ми ридае.

40 минути- на М. В.

Зная, вече няма да се върнат
любимите четиресет минути,
заключени в ковчеже от омраза,
овързани в безумните лъжи.

И сълзите не могат да отмият
ръждата от студената ключалка,
и болката не може да изпроси
някой да и подаде ключа.

Заключиха четиресет минути,
заключиха мечти и светлини.
Само любовта не уловиха-
тя със спомените са спаси.

На М. В.

Ти тръгна си.
Не успях, не успях да те спра.
Ти тръгна си-
нещо в мен изкрещя и умря.

Ти тръгна си
без вина съм виновна почти.
Ти тръгна си
и сълза тишината рани,

защото ти тръгна си,
погнусена от този вертеп.
Ти тpъгна си
и нечутите истини тръгнаха с теб.

На М. В.

Не, аз не съм ви загубила,
аз ви спечелих завинаги-
с вашите яростни истини,
с вашата сила навсякъде.

Вие сте тук, и сте Вечната
неподчинена и истинска.
Вие- въпрос или отговор,
време, разбило оковите.

И в тишината заклевам се
да не повярвам на никого-
не може да съм ви загубила-
аз ви спечелих завинаги.

На Мис Вики

Пътят ни до "сбогом" беше кратък
и маркиран от табели "вечност".
Ничия земята бе оттатък,
истината- яростно далечна.

Пътят ни до "сбогом" беше кратък.
Да обжалвам бе ми забранено.
Победи ни със присъда мракът
и ни хвърли в бъдеще ранено.

Пътят ни до "сбогом" беше кратък,
ала извървяхме го със чест.
Дълго враговете ни ще чакат-
ние няма да заплачем днес.

На М. В.

Простете им безумната омраза-
към пътя си напред не виждат те.
Простете им, че яростта си пазят
и гневът безсмислено расте.

Простете им, че вечно Ви раняват,
без да виждат вашата любов-
само себе си така предават,
а съдът за тях ще е суров.

Простете им, че искат да Ви няма-
И тях след време ще ги заболи.
Съвестта им не търпи измама
и всеки своя дял ще заплати

На М. В.

Не вярвам на безумната омраза,
с която Ви заливат всеки ден.
Зная, че гневът им е зараза,
но няма да се добере до мен.

Не вярвам на измислените думи,
с които беззаконно Ви раняват.
Даже и да стреляха с куршуми
те докрая жалки си остават,

Избраха да Ви мразят без да мислят.
Да мислят и не могат, само мразят.
Защото да Ви сринат явно искат
И лъжите скрити да запазят.

Защото тя, омразата, лъжа е-
те просто Ви посочиха за враг.
И даже никой да не го признае
нравствен победител ще сте пак.