Дори не знам какво да пиша. Просто искам да изразя подкрепата си към тези, които ме обучават вече единадесета година. Защото за мен учителите ми винаги са били хора, от които зависи моето бъдеще, хора, които заслужават много повече от един мизерен букет на петнадесети септември и заплата от триста лева. И днес побеснявам, осъзнавайки, че тази стачка няма да даде резултати. Тя е въпрос на чест, нищо повече. Тя е чудото, което нашето общество ще обсъжда три дни и ще погребе. Ще останат само горчивите заключения, че на никого не му пука за нищо. Дори разочарование няма да има- защото учителите знаят, че няма на кого да разчитат, защото от самото начало бе ясно, че ще са сами срещу всички и че нито родители, нито ученици, нито управляващи ще ги чуят и ще се запитат дали тези хора имат пари след протестния митинг да занесат хляб на децата си. Една загубена битка. Една седмица ваканция. Едно ненужно усложнение за родителите. А може би удобно облекчение на държавния бюджет- какво всъщност е тази стачка? За мен това е една вина, която всички трябва да изпитаме. Дори да не сме пряко виновни. И нека замълчим поне за минута, без да разискваме диференцираното заплащане, скъпите частни уроци и липсата на професионализъм в някои преподаватели. Нека замълчим. Защото за опозиция и критика винаги има време. Но в момента мълчанието е единственият начин да изразим съпричастност и уважение. Да замълчим и да дадем възможност на учителите да бъдат чути за последен път, преди да се предадат и да се върнат в класните стаи. Защото те ще го направят. Заради едната съвест. Заради онзи далечен идеал, който все още ги задържа на постовете им. За да не ни изоставят, нас, учениците. До следващата стачка. До следващият опит за оцеляване.
На учителите от Втора Английска и на всички останали, които стачкуват.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар