Истината, толкова виновна
в ъгъла на стаята заплака,
сълзи режат тишина отровна
и часовник тихичко тиктака.
Истината с дните преброени
иска втори шанс от светлината
и с ръцете смъртно уморени
дава си сърцето за отплата.
Истината милостта ни моли!
Тя "нищожна" себе си нарича!
Истината вече не говори!
Истината истини отрича!
Истината днес е тъй виновна...
доброволно влиза във тъмница
и светът мълчи със злост отровна.
Пада в полет уморена птица...
петък, 11 април 2008 г.
сряда, 9 април 2008 г.
Питам се коя съм...
На В.
Питам се коя съм... Отварям дневника си- оттам ме гледа едно романтично седемнадесетгодишно момиче със склонност да превръща всяко описание на скучния ден в приказки и да се самоанализира до полуда... отварям бележника си и от там надниква една бунтарка със среден успех, която е обявила война на математиката, физиката и химията и временно я мързи да учи по всичко останало... дано да е временно. Отварям албума и от него ми се усмихва едно обикновено дете, щастливо в прегръдките на майка си... отварям тетрадката със стихове... и не се намирам- това е царството на хората, които обожавам. Нямам нищо свое в него- всичко, което притежавам е раздадено до последната сричка на тези около мен. Техните образи са изваяни в безсънни нощи на сълзи и откровения... бързам да затворя- явно в стиховете си няма да намеря своето „аз”, защото съм го посветила на другите, но чувам писък- тетрадката не иска да крие своите тайни... само миг ми трябва да видя какво иска да ми покаже- прелиствам бавно малките странички задраскани рими и сякаш през стена от мъгла долавям звука на сърцето си, долавям туптенето на собствения си живот в стиховете, които съм посветила на другите, проследявам изграждането на своето лице, докато съм описвала чуждите, съзирам докосването до своята душа, докато съм боготворяла нечия друга... питам се коя съм... и едновременно вече знам- аз съм сборът от образите, които обичам, защото на всеки от тях съм дала частичка от себе си и само тези образи ме правят истинска. Сега и завинаги. Ще пиша за тях и ще градя себе си.
Питам се коя съм... Отварям дневника си- оттам ме гледа едно романтично седемнадесетгодишно момиче със склонност да превръща всяко описание на скучния ден в приказки и да се самоанализира до полуда... отварям бележника си и от там надниква една бунтарка със среден успех, която е обявила война на математиката, физиката и химията и временно я мързи да учи по всичко останало... дано да е временно. Отварям албума и от него ми се усмихва едно обикновено дете, щастливо в прегръдките на майка си... отварям тетрадката със стихове... и не се намирам- това е царството на хората, които обожавам. Нямам нищо свое в него- всичко, което притежавам е раздадено до последната сричка на тези около мен. Техните образи са изваяни в безсънни нощи на сълзи и откровения... бързам да затворя- явно в стиховете си няма да намеря своето „аз”, защото съм го посветила на другите, но чувам писък- тетрадката не иска да крие своите тайни... само миг ми трябва да видя какво иска да ми покаже- прелиствам бавно малките странички задраскани рими и сякаш през стена от мъгла долавям звука на сърцето си, долавям туптенето на собствения си живот в стиховете, които съм посветила на другите, проследявам изграждането на своето лице, докато съм описвала чуждите, съзирам докосването до своята душа, докато съм боготворяла нечия друга... питам се коя съм... и едновременно вече знам- аз съм сборът от образите, които обичам, защото на всеки от тях съм дала частичка от себе си и само тези образи ме правят истинска. Сега и завинаги. Ще пиша за тях и ще градя себе си.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
