farewell

But the kisses will hurt
and the hugs have no meaning.
Artificial- the words
and forbidden- the tears.

So tired of running,
so bored from courage
In a farewell-abyss
They’re sinking quickly.

In a farewell-silence
Scream of end is attacking
But they’re so ready
and won’t pray for mercy.

Last farewell shared.
Fingers are splitting.
At the door of The End
one hope flies away.

Chaos of death

But no, he won't let you go.
He'll stay with your shadow in hands,
facing how you disappear
returning in all of the dreams.

He'll sacrifice all of his truths,
the Temple of Hope will be robbed,
defiled will be mortal beliefs,
in abyss of chaos he'll pray.

He'll be the insanity-sense.
He'll deny undeniable paths
in chase of phenomenal routes
pleading for mercy The Loss.

But you'll not be back in his world.
But you will escape form his dream.
Chaos is the only thing
reminding that you were with him.

And still he will not let you go.
You- memory precious as breath.
The following chaos of death
is everything keeping his life.

Загубена истина

Истината, толкова виновна
в ъгъла на стаята заплака,
сълзи режат тишина отровна
и часовник тихичко тиктака.

Истината с дните преброени
иска втори шанс от светлината
и с ръцете смъртно уморени
дава си сърцето за отплата.

Истината милостта ни моли!
Тя "нищожна" себе си нарича!
Истината вече не говори!
Истината истини отрича!

Истината днес е тъй виновна...
доброволно влиза във тъмница
и светът мълчи със злост отровна.
Пада в полет уморена птица...

Питам се коя съм...

На В.

Питам се коя съм... Отварям дневника си- оттам ме гледа едно романтично седемнадесетгодишно момиче със склонност да превръща всяко описание на скучния ден в приказки и да се самоанализира до полуда... отварям бележника си и от там надниква една бунтарка със среден успех, която е обявила война на математиката, физиката и химията и временно я мързи да учи по всичко останало... дано да е временно. Отварям албума и от него ми се усмихва едно обикновено дете, щастливо в прегръдките на майка си... отварям тетрадката със стихове... и не се намирам- това е царството на хората, които обожавам. Нямам нищо свое в него- всичко, което притежавам е раздадено до последната сричка на тези около мен. Техните образи са изваяни в безсънни нощи на сълзи и откровения... бързам да затворя- явно в стиховете си няма да намеря своето „аз”, защото съм го посветила на другите, но чувам писък- тетрадката не иска да крие своите тайни... само миг ми трябва да видя какво иска да ми покаже- прелиствам бавно малките странички задраскани рими и сякаш през стена от мъгла долавям звука на сърцето си, долавям туптенето на собствения си живот в стиховете, които съм посветила на другите, проследявам изграждането на своето лице, докато съм описвала чуждите, съзирам докосването до своята душа, докато съм боготворяла нечия друга... питам се коя съм... и едновременно вече знам- аз съм сборът от образите, които обичам, защото на всеки от тях съм дала частичка от себе си и само тези образи ме правят истинска. Сега и завинаги. Ще пиша за тях и ще градя себе си.

Събирам сълзите си в шепите
в едно със дъждове и крясъци.
Събирам пътя си в шепите
вървян, неизвървян и невъзможен.

Събирам безумие в шепите
и цяла треперя в усилие
да удържа гнева в ръцете си
за да събера смирение.

Събирам вярата в шепите
дори след свръхчовешки изтезания
Събирам изгреви в шепите
след толкова търсени залези.

Живота си събирам в шепите
и себе си подреждам в малки късчета,
но не успях да се побера в ръцете си...
сърцето ми изплъзва се през пръстите.

На госпожа Попова

В един момент всички си тръгват... просто така- без гняв, без принуда- тихо, кротко и уморено прекрачват прага ти хората, които са се грижили за теб... оставаш сам... Сам срещу света, но два пъти по-сам срещу самия себе си. Нищо, че никога не си допускал някогашните си закрилници в сърцето си- те са разчели неговите тайни много отдавна, без дори да забележиш. Но е време да престанеш да разчиташ на това. Хората просто си тръгват. Не можеш винаги да си защитен. Необратимо е. Един вечен и болезнен цикъл на живота, който трябва да прекосиш със собствени сили. Сега се чувствам изоставена. Нещо хубаво си отиде от мен. Отиде си и никога няма да имам втори шанс да направя нещата по различен начин. Но една мъдра и силна жена ми написа, че "човек е длъжен да се изправи сам и още по-уверен да продължи". Ще запомня този урок. Защото жената, която го написа, си отиде от мен, но духът, на който толкова се възхищавах, още витае по коридорите на училището... нещо повече- духът и е в мен самата... понякога не е нужно да се бориш, за да останат до теб хората, на които държиш- понякога е нужно просто да ги помниш... Както аз ще запомня тази жена и нейния дух...

Да ти вярвам...

Избрах да ти повярвам.
Когато всички сочат те виновна,
когато аз самата се съмнявам
безпомощна, унила и тревожна.

Избрах да се спасявам.
От тази тъй разяждаща отрова
От многото въпроси в тишината
от търсенето в яростта си нова

Избрах да се откажа,
когато всичко бе почти разкрито,
когато отговорът бе написан
и чакаше треперещите длани

Отказах се от фактите велики.
Избрах да те обичам и да вярвам.
Не искам вече картите открити,
а само две усмивки през сълзите,

защото аз избрах да ти повярвам
и вече нищо друго няма смисъл.
Ти може би си скрита и коварна,
но нищо- аз ще вярвам и обичам.

Хазартна вечер

Проиграно време. Проиграно щастие. Проиграна обич. И заложено на рулетката на доверието сърце. Любовта ни е една хазартна вечер. Блясък, смях и измамни погледи... илюзия за чувства между две раздавания на картите. А онова заложено сърце е твоята награда за добре изиграната роля... Музиката звучи навсякъде около мен и аз позволявам на илюзията да се промъкне и да завладее цялото ми същество- илюзията, че за теб съм нещо повече от награда. А всъщност знам... знам истината... Някъде в най-тъмните и тихи кътчета на душата ми, които илюзията е подминала, някъде там, където музиката не е достигнала, там се крие истината за хищния ти лицемерен образ, за демоничния студ, който носиш, за безжалостното коварство, с което завладяваш. Само че днес не искам да се вслушам в тези малки кътчета от себе си. Днес искам да се отдам изцяло в жертва на егоизма и жестокостта ти. Днес искам да съм сляпа, наивна и обичаща. Днес нека бъда наградата в хазартната вечер. И нека сутринта никога да не настъпва. Искам завинаги да остана в мрака на илюзията... Искам животът ми завинаги да бъде една хазартна вечер... Искам душата ми да продължи да бъде залог и награда... Само нека музиката да не спира... Само нека играта ти на любов продължи вечно...

Разбито доверие...

Отново се лутам безпомощна в мислите си... Отново хищно ме разкъсват неумолими съмнения... Сърцето ми плаче като изоставено малко дете сред зловещия зимен студ. Треперя, ранена от ледените парчета на разбитите илюзии. Опустошението събаря последните устои на вярата в мен... Няма път за бягство. Няма надежда. Няма друга истина, освен тази, която вече знам... Всичко в мен крещи: "Ти ме предаде! Ти ме използва! Ти ме манипулира!"... Изтерзана, уморена, изгубена в мрачните коридори на болката търся поне искрица светлина, поне частичка сигурност, поне минута утешение... Падам с вик на пода и се моля да греша, а иконите по стената ме гледат хладно и обвинително... Извърших най-страшното престъпление- доверих се, не пожелах да чуя предупредителния зов на всички около мен... Отдадох ти цялата си любов, рискувах крехкия си свят, захвърлих без жалост най-святото в себе си заради теб, приятелко... а изведнъж се сблъсках с демоничната ти същност... Не, не съжалявам за жертвите, направени в твое име... не съжалявам, макар че в този миг цялото ми същество трепери в агония... ще продължа да се моля- дано греша... Нощта е дълга... Може пък накрая да успея да убедя остатъците от сърцето си, че си невинна...

Довиждане, госпожо Попова!

По случай пенсионирането на директорката и основателката на Втора Английска Езикова гимназия "Томас Джеферсън" в София, госпожа Виолина Попова.

Госпожа Попова си отива. Наистина си отива... Странно е... Не мога да проумея, да приема, да повярвам, че създателката на Втора Английска езикова гимназия напуска... Имам чувството, че когато тя излезе окончателно от училището, дори сградата ще изглежда по-незначителна, лишена от нейното присъствие. Почти два месеца станаха откакто научих новината, а още не съм измислила нещо оригинално, което да напиша. Колко ли оригиналност би била необходима, за да бъде описана историята на създаването на моето училище и жертвите, които неговата създателка е направила, извеждайки го в първите редици? Не съм аз човекът, който трябва да пише за това. А и не мога. Искам само да кажа: „ Довиждане, госпожо Попова. Благодаря Ви, че основахте Втора Английска гимназия. Още с влизането си в това училище си мечтаех да стана 12 клас, когато ще ни преподавате. Бях нетърпелива, любопитна и уплашена, чакайки този момент, а ето, че той никога няма да настъпи. Рядко съм се чувствала толкова разочарована... Не мога дори да си представя тази гимназия без Вас... Не мога да си представя завършването си без Вас... Остава ми само още една година... защо хората трябва да се разминават за толкова малко време? Въпреки всичко, ще запомня два Ваши образа- образът на директорката-стихия, носеща се по училищните коридори, всяваща не просто респект, а понякога и откровен ужас в учениците и образът на усмихнатата жена, тръгнала на разходка в неделя, която срещнах в центъра на София преди няколко седмици... Колко ли сила се изисква да бъдете тези две личности... Надявам се някой ден да разбера... Съжалявам, че си тръгвате. Наистина съжалявам...”

Госпожа Попова си отива...

... наистина си отива... В продължение на месец и нещо опитвах да напиша статия за нея и да я пратя в "Тийнейджър love"... Нищичко не успях да измисля. Знам само, че напускането и ме кара да се чувствам зле... изоставена... още от осми клас си мечтаех с доза любопитство и с доза ужас Попова да ни преподава, когато стана 12 клас. И сега изведнъж се оказва, че това никога няма да се случи... Старанно е... Не мога да проумея, да приема, да повярвам, че създателката на Втора Английска си отива... Имам чувството, че когато Попова излезе, дори сградата ще стане по-незначителна и жалка, загубила тази, която я е превърнала в нещо значимо... Кой ли разбра последното изречение... Както и да е. Попова си отива. Никога няма да имам възможността да я опозная като учител... Сама не разбирам защо толкова си мечтаех тя да ми преподава... Ще си остана само с мечтите.
Довиждане, госпожо Попова. Благодаря Ви, че създадохте това училище. Не ме интересува каква сте като човек, отказвам да Ви съдя и да се съмнявам, искам само да Ви благодаря и да Ви кажа, че Ви се възхищавам... Жертвала сте семейството си, за да изградите Втора Английска гимназия. Благодаря Ви за това и се надявам да си върнете загубеното. Ще запомня два Ваши образа- образът на директорката-стихия по училищните коридори и образът на усмихнатата жена, тръгнала на разходка в неделя. Колко ли сила се изисква да бъдете тези две личности едновременно... Надявам се някой ден да разбера...

Защото аз отново ще се смея,
защото аз отново ще горя
и със светлината ще живея,
и сама ще раждам светлина.

Днес е тъмно, тихо и дълбоко,
а студът пронизващ е навън.
Днес сърцето в мене е жестоко,
ужасът раздира ме насън.

Ала някой ден ще се събудя
и ще се намеря във света,
и със светлината ще пребъда
като малка източна звезда.

Защото аз съм силна, аз съм жива,
а болката е яростна, но сляпа
и в жестокостта си грозно дива
подцени света на светлината,

защото аз отново ще се смея,
защото аз отново ще горя.
Силна съм, от светлина живея
и кошмарът свой ще подчиня!

сърце

В мислите свои се скитам
пак неразбрала защо
вместо да падам, политам
даже с ранено крило,

вместо да плача, се смея
без радост да има у мен
и бурно горя, а не тлея
макар и във ден угасен.

Защо тази сила дълбока?
Защо тази яростна страст,
която ми дава посока
и над кошмарите власт?

Ти ли, сърце, си виновно
да оцелея до днес?
Ти ли, сърце неуморно,
пак ме научи на чест?

Пак ме научи на сила
и на усмивки в сълзи?
Твойта туптяща закрила
утрото в мен прероди.

Поетите не може да са мъртви

Поетите не може да са мъртви!
Поетите не могат да умират!
Те не стават жертви в инциденти-
поетите реалността възпират!

Поетите, те трябва да са вечни
За да ни спасяват от умора,
от злото и от злоба безконечна.
Поетите превърнаха ни в хора.

Поетите не може да са мъртви.
Поетите живеят във сърцата.
В сънищата наши ни гостуват,
за да ни покажат светлината...