Разбито доверие...

Отново се лутам безпомощна в мислите си... Отново хищно ме разкъсват неумолими съмнения... Сърцето ми плаче като изоставено малко дете сред зловещия зимен студ. Треперя, ранена от ледените парчета на разбитите илюзии. Опустошението събаря последните устои на вярата в мен... Няма път за бягство. Няма надежда. Няма друга истина, освен тази, която вече знам... Всичко в мен крещи: "Ти ме предаде! Ти ме използва! Ти ме манипулира!"... Изтерзана, уморена, изгубена в мрачните коридори на болката търся поне искрица светлина, поне частичка сигурност, поне минута утешение... Падам с вик на пода и се моля да греша, а иконите по стената ме гледат хладно и обвинително... Извърших най-страшното престъпление- доверих се, не пожелах да чуя предупредителния зов на всички около мен... Отдадох ти цялата си любов, рискувах крехкия си свят, захвърлих без жалост най-святото в себе си заради теб, приятелко... а изведнъж се сблъсках с демоничната ти същност... Не, не съжалявам за жертвите, направени в твое име... не съжалявам, макар че в този миг цялото ми същество трепери в агония... ще продължа да се моля- дано греша... Нощта е дълга... Може пък накрая да успея да убедя остатъците от сърцето си, че си невинна...