Госпожа Попова си отива...

... наистина си отива... В продължение на месец и нещо опитвах да напиша статия за нея и да я пратя в "Тийнейджър love"... Нищичко не успях да измисля. Знам само, че напускането и ме кара да се чувствам зле... изоставена... още от осми клас си мечтаех с доза любопитство и с доза ужас Попова да ни преподава, когато стана 12 клас. И сега изведнъж се оказва, че това никога няма да се случи... Старанно е... Не мога да проумея, да приема, да повярвам, че създателката на Втора Английска си отива... Имам чувството, че когато Попова излезе, дори сградата ще стане по-незначителна и жалка, загубила тази, която я е превърнала в нещо значимо... Кой ли разбра последното изречение... Както и да е. Попова си отива. Никога няма да имам възможността да я опозная като учител... Сама не разбирам защо толкова си мечтаех тя да ми преподава... Ще си остана само с мечтите.
Довиждане, госпожо Попова. Благодаря Ви, че създадохте това училище. Не ме интересува каква сте като човек, отказвам да Ви съдя и да се съмнявам, искам само да Ви благодаря и да Ви кажа, че Ви се възхищавам... Жертвала сте семейството си, за да изградите Втора Английска гимназия. Благодаря Ви за това и се надявам да си върнете загубеното. Ще запомня два Ваши образа- образът на директорката-стихия по училищните коридори и образът на усмихнатата жена, тръгнала на разходка в неделя. Колко ли сила се изисква да бъдете тези две личности едновременно... Надявам се някой ден да разбера...