Да ти вярвам...

Избрах да ти повярвам.
Когато всички сочат те виновна,
когато аз самата се съмнявам
безпомощна, унила и тревожна.

Избрах да се спасявам.
От тази тъй разяждаща отрова
От многото въпроси в тишината
от търсенето в яростта си нова

Избрах да се откажа,
когато всичко бе почти разкрито,
когато отговорът бе написан
и чакаше треперещите длани

Отказах се от фактите велики.
Избрах да те обичам и да вярвам.
Не искам вече картите открити,
а само две усмивки през сълзите,

защото аз избрах да ти повярвам
и вече нищо друго няма смисъл.
Ти може би си скрита и коварна,
но нищо- аз ще вярвам и обичам.

Хазартна вечер

Проиграно време. Проиграно щастие. Проиграна обич. И заложено на рулетката на доверието сърце. Любовта ни е една хазартна вечер. Блясък, смях и измамни погледи... илюзия за чувства между две раздавания на картите. А онова заложено сърце е твоята награда за добре изиграната роля... Музиката звучи навсякъде около мен и аз позволявам на илюзията да се промъкне и да завладее цялото ми същество- илюзията, че за теб съм нещо повече от награда. А всъщност знам... знам истината... Някъде в най-тъмните и тихи кътчета на душата ми, които илюзията е подминала, някъде там, където музиката не е достигнала, там се крие истината за хищния ти лицемерен образ, за демоничния студ, който носиш, за безжалостното коварство, с което завладяваш. Само че днес не искам да се вслушам в тези малки кътчета от себе си. Днес искам да се отдам изцяло в жертва на егоизма и жестокостта ти. Днес искам да съм сляпа, наивна и обичаща. Днес нека бъда наградата в хазартната вечер. И нека сутринта никога да не настъпва. Искам завинаги да остана в мрака на илюзията... Искам животът ми завинаги да бъде една хазартна вечер... Искам душата ми да продължи да бъде залог и награда... Само нека музиката да не спира... Само нека играта ти на любов продължи вечно...

Разбито доверие...

Отново се лутам безпомощна в мислите си... Отново хищно ме разкъсват неумолими съмнения... Сърцето ми плаче като изоставено малко дете сред зловещия зимен студ. Треперя, ранена от ледените парчета на разбитите илюзии. Опустошението събаря последните устои на вярата в мен... Няма път за бягство. Няма надежда. Няма друга истина, освен тази, която вече знам... Всичко в мен крещи: "Ти ме предаде! Ти ме използва! Ти ме манипулира!"... Изтерзана, уморена, изгубена в мрачните коридори на болката търся поне искрица светлина, поне частичка сигурност, поне минута утешение... Падам с вик на пода и се моля да греша, а иконите по стената ме гледат хладно и обвинително... Извърших най-страшното престъпление- доверих се, не пожелах да чуя предупредителния зов на всички около мен... Отдадох ти цялата си любов, рискувах крехкия си свят, захвърлих без жалост най-святото в себе си заради теб, приятелко... а изведнъж се сблъсках с демоничната ти същност... Не, не съжалявам за жертвите, направени в твое име... не съжалявам, макар че в този миг цялото ми същество трепери в агония... ще продължа да се моля- дано греша... Нощта е дълга... Може пък накрая да успея да убедя остатъците от сърцето си, че си невинна...

Довиждане, госпожо Попова!

По случай пенсионирането на директорката и основателката на Втора Английска Езикова гимназия "Томас Джеферсън" в София, госпожа Виолина Попова.

Госпожа Попова си отива. Наистина си отива... Странно е... Не мога да проумея, да приема, да повярвам, че създателката на Втора Английска езикова гимназия напуска... Имам чувството, че когато тя излезе окончателно от училището, дори сградата ще изглежда по-незначителна, лишена от нейното присъствие. Почти два месеца станаха откакто научих новината, а още не съм измислила нещо оригинално, което да напиша. Колко ли оригиналност би била необходима, за да бъде описана историята на създаването на моето училище и жертвите, които неговата създателка е направила, извеждайки го в първите редици? Не съм аз човекът, който трябва да пише за това. А и не мога. Искам само да кажа: „ Довиждане, госпожо Попова. Благодаря Ви, че основахте Втора Английска гимназия. Още с влизането си в това училище си мечтаех да стана 12 клас, когато ще ни преподавате. Бях нетърпелива, любопитна и уплашена, чакайки този момент, а ето, че той никога няма да настъпи. Рядко съм се чувствала толкова разочарована... Не мога дори да си представя тази гимназия без Вас... Не мога да си представя завършването си без Вас... Остава ми само още една година... защо хората трябва да се разминават за толкова малко време? Въпреки всичко, ще запомня два Ваши образа- образът на директорката-стихия, носеща се по училищните коридори, всяваща не просто респект, а понякога и откровен ужас в учениците и образът на усмихнатата жена, тръгнала на разходка в неделя, която срещнах в центъра на София преди няколко седмици... Колко ли сила се изисква да бъдете тези две личности... Надявам се някой ден да разбера... Съжалявам, че си тръгвате. Наистина съжалявам...”

Госпожа Попова си отива...

... наистина си отива... В продължение на месец и нещо опитвах да напиша статия за нея и да я пратя в "Тийнейджър love"... Нищичко не успях да измисля. Знам само, че напускането и ме кара да се чувствам зле... изоставена... още от осми клас си мечтаех с доза любопитство и с доза ужас Попова да ни преподава, когато стана 12 клас. И сега изведнъж се оказва, че това никога няма да се случи... Старанно е... Не мога да проумея, да приема, да повярвам, че създателката на Втора Английска си отива... Имам чувството, че когато Попова излезе, дори сградата ще стане по-незначителна и жалка, загубила тази, която я е превърнала в нещо значимо... Кой ли разбра последното изречение... Както и да е. Попова си отива. Никога няма да имам възможността да я опозная като учител... Сама не разбирам защо толкова си мечтаех тя да ми преподава... Ще си остана само с мечтите.
Довиждане, госпожо Попова. Благодаря Ви, че създадохте това училище. Не ме интересува каква сте като човек, отказвам да Ви съдя и да се съмнявам, искам само да Ви благодаря и да Ви кажа, че Ви се възхищавам... Жертвала сте семейството си, за да изградите Втора Английска гимназия. Благодаря Ви за това и се надявам да си върнете загубеното. Ще запомня два Ваши образа- образът на директорката-стихия по училищните коридори и образът на усмихнатата жена, тръгнала на разходка в неделя. Колко ли сила се изисква да бъдете тези две личности едновременно... Надявам се някой ден да разбера...