...

Колко пъти ти бе ми посоката
и времето, начинът, мястото.
Колко пъти скръбта ми, дълбоката
ти превръщаше в облак от щастие.

Колко пъти създаваше замъци
и сърцето ми скитник прибираше.
Колко пъти изгасяше пламъци,
вместо мен в тъмнината умираше

Колко пъти опитаха някои
да внушават нелепи съмнения
и с лица по-студени от статуи
ми шептяха безброй обвинения.

Всеки път аз ги гонех ядосана,
Но веднъж ненадейно поддадох се
и отрекох в душата си, Истино,
че те има, че всъщност познавам те.

Оттогава все търся посоката
и в безбройни пътеки оплетох се
и разбрах от скръбта си, дълбоката,
че от себе си всъщност отрекох се.

Проклятието

"Добрите герои са скучни"


Проклятието беше изречено... в миг всички се разпищяха и изчезнаха... стопиха се във въздуха, който само преди миг бе наситен с магия. Добрите герои си отидоха завинаги. На тяхно място, повикани от проклятието, дойдоха лошите и доведоха със себе си хаоса. Страх, недоверие и кръвожадност се възкачиха на някогашния трон на невинността, вярата и красотата. В миг осъзнах какво съм направила и изкрещях... „Добрите герои не са скучни... не са скучни!!!”... но вече беше късно... проклятието беше изречено... добрите герои си отидоха завинаги...

Вечният Содом

Содом е тук и е възкръснал
от пепелта на греховете.
Содом е тук и е избягал
от съда на боговете.

И отново побеснели
греховете ни празнуват
за наслади зажаднели
със страха ни днес пируват.

Содом е тук и отмъщава
за своето изпепеление
Содом е тук, Содом е вечен
и няма начин за спасение.

...

Днес съм тук, защото ми писна. Защото две седмици живях в пълна дезинформация относно стачките. Търсих във вестници, списания, по интернет и на хиляди места, но никой не благоволи да каже нищо. По новините слушам двайсет минути за пияни шофьори, а за учителските протести- по минута-две. Искам да кажа на господин вълчев и останалите, че по този начин няма да спрете никого. Днес съм тук, за да подкрепя учителите си, независимо, че медиите се опитват да ни хвърлят прах в очите. Няма да стане. Въпреки тактиката „разделяй и владей”, с която действат в момента министрите, няма да успеете да настроите учениците срещу преподавателите им. Защото ние знаем истината, която не може да бъде прикрита, изкривена, премълчана. Ние сме по половин ден с тези хора в класните стаи и по-добре от всеки друг виждаме тяхната отдаденост, тяхната грижа. Понякога те са хората, на чието рамо ще се разплачем, от които ще потърсим помощ и напътствие. Това са нашите учители, превърнали се в част от семейството. Това са хората, стоящи до един-два през нощта да проверяват контролни и класни, само и само да задоволят нетърпението ни да видим резултатите си. А резултатите ги вижда цяла европа, където непрекъснато емигрират наши учени, професори, лекари. Господин Вълчев, имам една новина за Вас- отличниците но олимпиадите, учените, професорите, лекарите са тръгнали от училище. Както и Вие самият между другото. Така че престанете да купувате медиите да не пускат новини за стачките- българските ученици не са толкова тъпи. Днес ние сме тук и сме искрени в подкрепата си, за разлика от Вашите лицемерни усмивки пред камерите. И така ще е докрая!!!! Достоен труд, достойни хора, достойно заплащане!!

За учителите и стачката

Дори не знам какво да пиша. Просто искам да изразя подкрепата си към тези, които ме обучават вече единадесета година. Защото за мен учителите ми винаги са били хора, от които зависи моето бъдеще, хора, които заслужават много повече от един мизерен букет на петнадесети септември и заплата от триста лева. И днес побеснявам, осъзнавайки, че тази стачка няма да даде резултати. Тя е въпрос на чест, нищо повече. Тя е чудото, което нашето общество ще обсъжда три дни и ще погребе. Ще останат само горчивите заключения, че на никого не му пука за нищо. Дори разочарование няма да има- защото учителите знаят, че няма на кого да разчитат, защото от самото начало бе ясно, че ще са сами срещу всички и че нито родители, нито ученици, нито управляващи ще ги чуят и ще се запитат дали тези хора имат пари след протестния митинг да занесат хляб на децата си. Една загубена битка. Една седмица ваканция. Едно ненужно усложнение за родителите. А може би удобно облекчение на държавния бюджет- какво всъщност е тази стачка? За мен това е една вина, която всички трябва да изпитаме. Дори да не сме пряко виновни. И нека замълчим поне за минута, без да разискваме диференцираното заплащане, скъпите частни уроци и липсата на професионализъм в някои преподаватели. Нека замълчим. Защото за опозиция и критика винаги има време. Но в момента мълчанието е единственият начин да изразим съпричастност и уважение. Да замълчим и да дадем възможност на учителите да бъдат чути за последен път, преди да се предадат и да се върнат в класните стаи. Защото те ще го направят. Заради едната съвест. Заради онзи далечен идеал, който все още ги задържа на постовете им. За да не ни изоставят, нас, учениците. До следващата стачка. До следващият опит за оцеляване.

На учителите от Втора Английска и на всички останали, които стачкуват.

Сън- на М. В.

Отново си мислих за Вас
в отчаяно тихата стая.
Отново се смеех в захлас
и даже успях да мечтая.

И спомних си първите дни,
спомних си Вашите думи
и някак си спря да боли,
и засия вечерта ми.

И ето ви близо до мен-
пак се гневя и обичам.
Събуден е скучният ден
и е безумно различен.

И пак съм спасена сега,
пак сте вълшебница Вие,
пак светлината запя
с думи от древна магия.

Но подло се спусна мъгла,
изчезна лицето Ви в миг,
верига една издрънча-
събудих се с плач и със вик.

...

Отново си мисля за Вас
в отчаяно тихата стая.
Не искам да спя в този час,
че даже сънят ми ридае.

40 минути- на М. В.

Зная, вече няма да се върнат
любимите четиресет минути,
заключени в ковчеже от омраза,
овързани в безумните лъжи.

И сълзите не могат да отмият
ръждата от студената ключалка,
и болката не може да изпроси
някой да и подаде ключа.

Заключиха четиресет минути,
заключиха мечти и светлини.
Само любовта не уловиха-
тя със спомените са спаси.

На М. В.

Ти тръгна си.
Не успях, не успях да те спра.
Ти тръгна си-
нещо в мен изкрещя и умря.

Ти тръгна си
без вина съм виновна почти.
Ти тръгна си
и сълза тишината рани,

защото ти тръгна си,
погнусена от този вертеп.
Ти тpъгна си
и нечутите истини тръгнаха с теб.

На М. В.

Не, аз не съм ви загубила,
аз ви спечелих завинаги-
с вашите яростни истини,
с вашата сила навсякъде.

Вие сте тук, и сте Вечната
неподчинена и истинска.
Вие- въпрос или отговор,
време, разбило оковите.

И в тишината заклевам се
да не повярвам на никого-
не може да съм ви загубила-
аз ви спечелих завинаги.

На Мис Вики

Пътят ни до "сбогом" беше кратък
и маркиран от табели "вечност".
Ничия земята бе оттатък,
истината- яростно далечна.

Пътят ни до "сбогом" беше кратък.
Да обжалвам бе ми забранено.
Победи ни със присъда мракът
и ни хвърли в бъдеще ранено.

Пътят ни до "сбогом" беше кратък,
ала извървяхме го със чест.
Дълго враговете ни ще чакат-
ние няма да заплачем днес.

На М. В.

Простете им безумната омраза-
към пътя си напред не виждат те.
Простете им, че яростта си пазят
и гневът безсмислено расте.

Простете им, че вечно Ви раняват,
без да виждат вашата любов-
само себе си така предават,
а съдът за тях ще е суров.

Простете им, че искат да Ви няма-
И тях след време ще ги заболи.
Съвестта им не търпи измама
и всеки своя дял ще заплати

На М. В.

Не вярвам на безумната омраза,
с която Ви заливат всеки ден.
Зная, че гневът им е зараза,
но няма да се добере до мен.

Не вярвам на измислените думи,
с които беззаконно Ви раняват.
Даже и да стреляха с куршуми
те докрая жалки си остават,

Избраха да Ви мразят без да мислят.
Да мислят и не могат, само мразят.
Защото да Ви сринат явно искат
И лъжите скрити да запазят.

Защото тя, омразата, лъжа е-
те просто Ви посочиха за враг.
И даже никой да не го признае
нравствен победител ще сте пак.

За теб

Ти и човека в мен създаде
ти два пъти ми майка беше


Тази статия е за теб- безкрайно любящата, която се жертва хиляди пъти в името на моето щастие. За теб- безумно смелата, която винаги застава на пътя на ураганите и бива повалена вместо мен. За теб- вечната и неуморимата, която всеки ден се изправя отново и се бори за красотата в моя живот, която създаде тази красота... За теб, мамо, за тези 17 години лишения, страдания, болки и упреци, които понасяш отвсякъде и от всички, понякога дори от собствената си дъщеря. Прости ми детската жестокост и тийнейджърската неблагодарност. Прости ми егоизма и гневните думи. Прости ми, защото без твоята прошка аз не мога да бъда човек. Защото винаги съм мечтала само за едно- да съм достойна в твоите очи. Не в своите собствени, не в очите на приятели или учители, а в твоите, мамо, в очите на жената, която за мен е най-висшият образец на достойнство. Защото докато съществуваш ти, ще съществува и вярата ми в истинското и красивото, в справедливостта и морала, в любовта като път, изграден от смелост, себеотрицание и страст. Благодаря ти, че ми показа този път. Благодаря ти, че ме научи да вървя по него. Благодаря ти, мамо, че „човека в мен създаде” и „два пъти ми майка беше”.

Повикът на лятото

Лятото ме викаше... В сънища, в мечти, с гласа на гръмотевичните бури- лятото ме заклинаше, лятото повеляваше да дойда при него, да му се подчиня, да живея с него, а не в мисли за есента и в страхове за зимата... Преклоних се пред волята му с усещането за нещо познато, скъпо и дългоочаквано, нещо, което от инат и неувереност бях отрекла толкова отдавна, но ето го днес завърнало се в сърцето и дните ми...
Не ми трябваха крила на феникс, за да полетя, не ми трябваше светлина, за да видя, не ми трябваше магия, за да повярвам- аз бях свободна, аз бях в лятото, аз бях самото лято! Непокорно, неуморимо, изкусително, провокиращо, влудяващо сетивата и каращо кръвта да кипи... Аз бях изворът на всички реки, утрото на всички дни, пламъчето на всички огньове. Аз бях нестихващото, неизчерпаемо могъщество на милиони души, впуснали се в лятото. За мен нямаше граници, нито сезони.
Днес Зимата е близо, но аз притежавам огнената мощ на летните усмивки и ще разтопя всяка преспа страх, ще стопля всяка висулка песимизъм, щи изпепеля всяко ледено съмнение... Ще прогоня зимата от своя свят! Защото лятото е винаги, когато си го пожелаеш, когато повярваш, когато си го припомниш- пожелай го и ти, повярвай му, припомни си го- тук и сега. Бъди лятото!

"Идвам"

"Идвам"- каза ми, и нещо в мен извика.
"идвам". Но защо ли тъй уплашена седя?
Идваш, а дали те искам не попита.
Идваш, аз пък тръгвам си сега,

за да спася последния ни спомен
и нежността на твойто"идвам" в телефона,
за да запазя светлината във очите ти,
за да останеш ти за мен икона,

а не голям, разочароващ блян,
а не реалност със могъщи длани,
за да те помня- в пламъци огрян
за да сънувам, нереална, любовта ни.

Отново те сънувах

отново те сънувах
отчаяно красива в тишината
отчаяно зловеща в самотата
зовяща мен, света и светлината.

отново те сънувах
от болката безумно покорена
от истината своя заличена
в търсене на новата вселена.

отново те сънувах
отново бях безпомощна и сляпа
отново не успях да те спася
от себе си, света и светлината.

Shall I miss my English teacher?

Shall I miss my English teacher?

( Devoted to Mis Viki )



No. I shall not miss my English teacher. I do not see any reason to miss her. Because there are almost three months before the next school year and I believe in miracles. Despite the bars, despite the criticism of the others I will be Don Kichote grappling for my aim- to believe in miracles and in this way to make them real. Actually, this is just another lesson which I will learn by all means. Moreover, words like “desperate”, “helpless’, “submissive” do not exist in my dictionary. “Fight the future” is my motto. And I know one person who must be in that future at any cost.
I shall not miss my English teacher if she is with our class the next year. The chance for this to happen is less than zero and the reasons are more than stupid. On the other hand, there are countless, logical and undeniable reasons for which she has to stay with us:
First, Mrs. Andonova makes every lesson interesting and unforgettable with great variety of methods- humor, some curios story connected with the text in the book, sarcasm when someone does not listen to her, provocative questions and so on. In my opinion this is great quality which my previous English teachers did not have. Her vibrant and unusual personality attracts the attention from the moment when she enters the classroom and when the lesson ends I know that the next one will be such boredom in comparison with Mrs. Andonova’s lesson. I admit that sometimes she behaves in a strange way and no one is able to understand her, sometimes she treats us very strict, sometimes is better not to contradict with her, but she is human just like us- with her good and bad moments, with her flaws, we cannot expect to be perfect and always smiling.
Second, Mrs. Andonova is really good teacher and there is not even a word which I do not understand. She pays attention to everything and the result is one perfectly clear lesson.
Third, I feel obliged to remind that we are in Second English language school and we do not have the rights to state that Mrs. Andonova is very exacting towards us- her teaching is exactly at the high level of our school. She gives us much and she wants much from us. Actually, in my opinion even this level is not high enough and Mrs. Andonova should want more knoledges from us.
However, many students chose to hate her instead of sitting down and studying. Yes- to hate someone is always easier but I wonder if these people will regret one day, if they will realize what unnecessary loss is to say goodbye to this great teacher only in order to have higher grades… This is one of the worst mistakes in their life…
As a conclusion I will say it again: I shall not miss my English teacher. Because I will not reconcile before one obviously wrong decision. Because this is the only teacher who made me love the language after 7 years studying it. Because I believe in miracles. And I will do my best to make this miracle real.

[img]http://img120.imageshack.us/img120/47/hpim0978ji0.jpg[/img]

забравено утро

Исках да вярвам, но не помнех в какво. Исках да викам, но не помнех кого. Исках да плача, но не помнех как. Исках... да бъда свободна... да принадлежа на себе си и на своите страхове, а не на чуждите такива. Исках тунела от светлина, исках избавлението, исках съня, от който никога да не се събудя. Но получих само огън. Получих изпепелени лица, стрити на прах спомени, вкочанени надежди, разкъсани истини... Получих себе си на парчета, получих света си, сринат до основи. След бурята, след като сме били пленници на стихиите, ние винаги забравяме да поискаме обратно едно нещо, само едно, онова, единственото, което има смисъл и което не може да бъде разрушено от огън или вода- утрото.

любовта

Обречена, умираща, сама
загубила отдавна светлината.
Събудена, ядосана и зла
нападаше я всяка нощ тъмата.

Обречена, умираща, сама
тя бореше се с хиляди стихии.
със сетен дъх заклинаше света
и след смърттта за нея да се бие.

Обречена, умираща, сама
последно сбогом не успя да каже,
изгуби я, човекът, любовта,
и живота си изгуби даже.

един живот не стига

Един живот не е достатъчен за любовта. Не и когато си във война. Загубата е неизбежна, загубата на любовта и чрез нея - загубата на живота. Един живот не е достатъчен за любов по време на война. Достатъчен е само за болката, която връхлита след Края, онзи, неизбежният Край, когато всичко е спечелено и всичко е загубено, когато войната е свършила, но любовта е погубена. Казват, че тя е всемогъща, но коварните куршуми на омразата могат да достигнат дори нея. Защото един живот не е достатъчен за любовта, но е достатъчен за загубата и...

бездънната тъга

Завърна се бездънната тъга
и вплете тънки нишки в мисълта ми,
завърза ме с вериги-тишина
и ми нанесе смъртоносни рани

от спомени и грешки, от мечти
безумни, невъзможни и далечни,
а после на страха се наслади-
кошмарите във мене бяха вечни.

Завърна се бездънната тъга
и за заложник тя сърцето взе ми,
но то в ръцете и след миг умря
предало се на тъжните поеми...

She showed him the flying morning.
He gave her all the world.
Now his eyes are begging:
"Please, return the love!"

She was the hope among the darkness,
one illusion, pain and dream.
Now, so tired, he still whispers:
"Please, remember our love!"

She always builds and then destroyes.
She is a way to life and death,
but his soul bleeds in agony:
"Please, don't kill, don't kill the love!".

присъда

От гнева ще плача-
злото да раня.
Със сълзите здрача
аз ще прогоря.

От гнева оставям
яростни следи
и агонизиращ
мракът прокърви.

Крясък ням разсича
трона на нощта,
болката изрича
присъда- светлина.

изгубих те

Изгубих те, но няма да заплача.
Изгубих те, но няма да крещя.
Изгубих те, прогоних после здрача,
защото в мен е ярка светлина.

Изгубих те,но силно е сърцето.
Изгубих те, но утрото лети.
Изгубих те, смирено е небето и гнева накарах да мълчи.

Замина ти без да ме прегърнеш
замина, аз за теб съм непозната,
но зная, с любовта ни ще се върнеш,
защото вярвам, вярвам в чудесата.

италия

Небето над Италия е синьо,
тъй както е копнежът ми по нея.
Мечтите ми без страх криле разперват
към светлото безбрежие от вяра,
че някой ден ще може да е моя,
Италия, с небето от надежди...

Небето над Италия е синьо,
тъй както го сънувам всяка пролет,
тъй както обрисуват го звездите,
когато за Италия говорят.

Небето над главата ми е синьо-
в Италия, в Италия съм вече,
но ето от сърцето си научих-
Италия не може да е моя,
защото аз сама принадлежа и.

Небето над Италия е синьо,
небето на Италия ме има.
И няма за обратен път да питам,
а вечно под това небе ще скитам.

дете

Дете

( На Алекс, на Мария и на Станислав )

Открих звездите с твоите очи,
докоснах утрото със твоите ръце
чух живота с твоите уши
и пулса му- чрез твоето сърце...

Дете- ти всъщност си живота-
едничък верен път към свободата
към истината и към красотата
за една реалност всемогъща-

с теб вселената при мен се връща
и криле разпервам аз за полет,
защото ти ми каза "ще успееш".

Заради тебе да се справя моля,
защото ти със полета живееш.

телефонът

Телефонът мълчи,
но аз продължавам да чакам,
да търся две тъмни очи
там- зад прозореца, някъде в здрача.
Аз ще те чакам и няма да плача.

Телефонът мълчи,
но аз продължавам да чакам,
да търся две нежни ръце
да ме докоснат и утешат в здрача
Аз ще те чакам и няма да плача.

Телефонът мълчи
и никога няма да звънне,
но аз продължавам да вярвам,
че жив ще си докато съмне
и ще ме прегърнеш във здрача,
за да мога отново да плача.

първата и втората

Имах ги и двете. Първата я имах за толкова малко време, но ми донесе безумна радост. Първата ми даде вярата в чудеса, даде ми очи да видя приказката в живота си, даде ми самата приказка. Първата ми върна силите, които бях загубила в сражения с яростта на света. Първата ме водеше към мен самата, към тихото откровение за душата ми... Втората ме връхлетя мълниеносно и нямах време да се скрия, да избягам, да я отхвърля. Втората не ми даде право на избор. Тя се настани в живота ми мигновено и без да почука. Втората срути основите на приказката. Втората ме изправи пред кошмарите и най-дълбоко прикриваните ми страхове се сбъднаха. Втората не ме запозна с мен и душата ми, а със света и с гнева, от който бях спасена макар и за кратко.
Имах ги и двете. Имах любовта ти за няколко мига. Имам и смъртта ти. Завинаги.

победа или загуба

Ти обеща- обеща да не ме оставяш никога! Но ето, че днес те няма. И когато викам името ти само тишината ми отговаря. И когато търся лицето ти виждам само мрак. И когато искам да чуя гласа ти долавям само шумоленето на изсъхнали листа. Ти си отиде. И с теб си отиде животът. Но войната продължи, онази война, заради която те загубих, защото тя нямаше нищо общо с живота. Ти си отиде, ти жертва живота, за да мога аз да прекратя войната, за да мога да прекратя смъртта. Спасих мнозина. Възобнових пулса на изгубената вяра. Изградих защитата на светлината. И си тръгнах.
Ти обеща- обеща да не ме оставяш никога. Но ето, че днес те няма. И ще викам вечно името ти, и ще търся вечно лицето ти, и ще искам вечно да чуя гласа ти, но само победата ще ме обгражда, само нея ще виждам и чувам, осъзнавайки, че победата над смъртта, когато ти не си до мен, е всъщност различен вид загуба...

онези вечери

Беше една от онази вечери... стъмни се по-рано... стана по-тихо... вятърът спря... а тя беше сама... и разбра, че пак ще е една от онази вечери... Стана и загаси телевизора- от опит знаеше, че няма да прогони нощта чрез някой тъп екшън. Пусна си музика от компютъра и опита да учи... Сигурна беше, че няма да успее, но трябваше да опита... След няколко минути затвори учебника. Облегна лакти на бюрото и заплака... Беше една от онзи вечери и нищо не можеше да се направи- щеше да плаче, щеше да стои будна, щеше да се плаши от сенките в стаите си... Някога се съпротивляваше на тези вечери, но силите отдавна я бяха напуснали... Усмихна се на образа си в съклото отсреща със замъглен поглед... Думите на песента се променяха и разказваха за минали грешки с гласовете на призраци... Но тя знаше, че ако спре музиката, тишината ще проговори, а това бе даже по-плашещо... Затвори очи и се сви в ъгъла на стаята...

...

Така я намериха сутринта- закрила глава с ръце, сякаш да се защити от нещо, което я е нападнало... сърцето и беше спряло...

Вече пети ден тя не бе на себе си. Будеше се и се раплакваше, сядаше пред компютъра и не ставаше от него нито за вода, нито за храна, стоеше до ранни зори загледана в монитора, лягаше си, само за да се събуди 4-5 часа по-късно и всичко до се повтори отначало... Никой не знаеше какво и е. Никой не можеше да достигне до нея. Тя се бе затворила в някакво свое измерение, където очевидно властваха само безумието на болката и неизбежността на отчаянието. Нямаше път към светлината. Той бе преграден от спомени, с които момичето никога не искаше да се раздели. Мазохизъм? Или просто лудост? Една любов си бе отишла завинаги от света и, с една победа над хората тя загуби всичко за себе си. Нямаше смисъл да търси светлината, щом ще я посрещне сама...

избор

Избор- тази така безкомпромисна дума. Избор- тази тъй ужасяваща реалност. Избор- тази безумно тежка присъда. Можеш ли да го направиш? Да избереш? Да решиш кой да живее и кой да умре, да спасиш едни, а да погубиш други, да жертваш любим човек или да жертваш целия свят? Можеш ли? Можеш ли да се изправиш пред избора си? Можеш ли да го отстояваш докрай, независимо от терзанията, от болката, от несигурността? Ще се гордееш ли с него си или ще страдаш, просейки втори шанс? Ще търсиш ли помощ за решенията си? Ще молиш ли за милост след грешните такива? Ти избираш. Но помни, че след направения избор те очаква цял един живот, белязан от него. Готов ли си?

за живота

"Направих го защото няма за какво да живея, мразя себе си и глупавото си съществуване!"- с това изречение започват почти всички тинейджъри наркомани или алкохолици. "Мразя живота си"... звучи като "мразя себе си"... Всеки път, когато чуя нещо подобно се чудя дали си вярват. И всеки път се питам защо аз не стигнах до тяхното положение. Нали имах всички предпоставки да падна в ямата? Родителите ми са далеч от мен, училището не ми върви, нямам приятели и страдах от страшна емоционална зависимост, плачех затворена в стаята си месеци наред, виках, хвърлях предмети и трясках врати. Имах достатъчно пари за алкохол, дрога и нощен живот. Защо не се възползвах?Защо не паднах в ямата? Нали и аз като наркоманите често казвах че мразя живота си... Но явно не съм го мразела достатъчно. Явно не съм мразела и себе си достатъчно. Днес се обръщам назад и благодаря на мен самата за любовта си към живота, която ме спаси от саморазрушение. И все по-често се усмихвам с недоверие, когато чувам някого да казва: "мразя живота"- май колкото повече се опитваме да го намразим, толкова повече го обичаме.

дъждът

Вече трети час тя пишеше на компютъра, без да се интересува от заобикалящия я свят... Но нещо се бе променило. Тя вдигна глава и се ослуша- приветливия звук на дъждовните капки изпълни съзнанието и. Стана и изтича до кухнята, отвори прозореца- навън продължаваше да е нощ, но дъждът сякаш бе събудил дори мрака. Момичето протегна ръце, за да събере водата в шепите си, а после разтвори пръсти и и позволи да изтече- не искаше да спира пътя и... Огледа се- от шестия етаж гледката винаги е прекрасна дори в тъмното, а сега повече от всякога имаше какво да се види- дъждовните капки танцуваха в светлината на уличните лапми, стичаха се гальовно по стените на сградите и се спускаха в локвите кристална вода... Утре сутрин те щяха да бъдат просто кални ями, но тази нощ всяка локва бе люлка на уморените от полет дъждовни капки... Вятърът нежно разроши косите на момичето, което бе замряло пред тази първа дъждовна нощ, сякаш казвайки му, че е време да затвори прозореца и да се въща при книгите... Тя се усмихна, върна се на мястото си пред компютъра и написа това.

Вчера

И нищо вече не е като вчера
и болката най-сетне ме откри,
но себе си успях ли да намеря
сред толкова отчаяни сълзи?

И нищо вече не е като вчера,
макар да беше само преди миг,
аз "вчера" вече няма да намеря-
една раздяла вечна ни дели.

И всичко нека бъде като вчера
падам и мълвя на колене,
защото тя, раздялата от вчера,
и "днес", и "утре" зная, ми отне.

Преди да паднем пак

Вземи ръката ми
и нека заедно се спуснем към тъмата,
и нека заедно потърсим път нагоре,
и видим слънчев изгрев за последно,
преди да паднем пак.

Вземи ръката ми
и нека заедно се спуснем към съдбата си
и нека заедно изпепелим лъжите,
че всичко просто вече е написано,
преди да паднем пак.

Вземи ръката ми
и нека заедно издигнем се с последната
отчаяна, велика, наша истина-
че падаме във битката за утрото,
но поне смъртта ни ще е искрена.

Беглец

Настигна ме най-сетне с мръсни длани
настигна ме и в миг ме повали
а устните ми молеха сковани:
"да забравя ти ме остави".

Настигна ме и с ярост ме повлече
към миналия хаос и кошмар,
а бях успяла да забравя вече
на ужаса най-призрачния дар.

И гони ме сред тъмните пътеки,
че бягството не беше позволено-
ти длъжен си да върнеш в ада всеки
беглец от спомените като мене.