Вече пети ден тя не бе на себе си. Будеше се и се раплакваше, сядаше пред компютъра и не ставаше от него нито за вода, нито за храна, стоеше до ранни зори загледана в монитора, лягаше си, само за да се събуди 4-5 часа по-късно и всичко до се повтори отначало... Никой не знаеше какво и е. Никой не можеше да достигне до нея. Тя се бе затворила в някакво свое измерение, където очевидно властваха само безумието на болката и неизбежността на отчаянието. Нямаше път към светлината. Той бе преграден от спомени, с които момичето никога не искаше да се раздели. Мазохизъм? Или просто лудост? Една любов си бе отишла завинаги от света и, с една победа над хората тя загуби всичко за себе си. Нямаше смисъл да търси светлината, щом ще я посрещне сама...