забравено утро

Исках да вярвам, но не помнех в какво. Исках да викам, но не помнех кого. Исках да плача, но не помнех как. Исках... да бъда свободна... да принадлежа на себе си и на своите страхове, а не на чуждите такива. Исках тунела от светлина, исках избавлението, исках съня, от който никога да не се събудя. Но получих само огън. Получих изпепелени лица, стрити на прах спомени, вкочанени надежди, разкъсани истини... Получих себе си на парчета, получих света си, сринат до основи. След бурята, след като сме били пленници на стихиите, ние винаги забравяме да поискаме обратно едно нещо, само едно, онова, единственото, което има смисъл и което не може да бъде разрушено от огън или вода- утрото.