Повикът на лятото

Лятото ме викаше... В сънища, в мечти, с гласа на гръмотевичните бури- лятото ме заклинаше, лятото повеляваше да дойда при него, да му се подчиня, да живея с него, а не в мисли за есента и в страхове за зимата... Преклоних се пред волята му с усещането за нещо познато, скъпо и дългоочаквано, нещо, което от инат и неувереност бях отрекла толкова отдавна, но ето го днес завърнало се в сърцето и дните ми...
Не ми трябваха крила на феникс, за да полетя, не ми трябваше светлина, за да видя, не ми трябваше магия, за да повярвам- аз бях свободна, аз бях в лятото, аз бях самото лято! Непокорно, неуморимо, изкусително, провокиращо, влудяващо сетивата и каращо кръвта да кипи... Аз бях изворът на всички реки, утрото на всички дни, пламъчето на всички огньове. Аз бях нестихващото, неизчерпаемо могъщество на милиони души, впуснали се в лятото. За мен нямаше граници, нито сезони.
Днес Зимата е близо, но аз притежавам огнената мощ на летните усмивки и ще разтопя всяка преспа страх, ще стопля всяка висулка песимизъм, щи изпепеля всяко ледено съмнение... Ще прогоня зимата от своя свят! Защото лятото е винаги, когато си го пожелаеш, когато повярваш, когато си го припомниш- пожелай го и ти, повярвай му, припомни си го- тук и сега. Бъди лятото!