Омагьосан кръг

Понякога кръгът ми се затваря
и някак аз желая го, почти-
когато губиш време, сили, вяра
накрая губиш себе си, нали?

Понякога кръгът ми се затваря
и няма изход в лабиринта тесен-
когато губиш думи, смисъл, вяра
накрая ти във жертва си принесен.

Понякога кръгът ми се затваря.
Понякога е демонски, ужасен,
а друг път просто от лишена вяра,
аз някак го намирам за прекрасен.

Понякога е кръг, ала спирала
ме води в най-дълбоките му тайни...
и всичко чисто в себе си предала,
потъвам в адски пламъци безкрайни.

farewell

But the kisses will hurt
and the hugs have no meaning.
Artificial- the words
and forbidden- the tears.

So tired of running,
so bored from courage
In a farewell-abyss
They’re sinking quickly.

In a farewell-silence
Scream of end is attacking
But they’re so ready
and won’t pray for mercy.

Last farewell shared.
Fingers are splitting.
At the door of The End
one hope flies away.

Chaos of death

But no, he won't let you go.
He'll stay with your shadow in hands,
facing how you disappear
returning in all of the dreams.

He'll sacrifice all of his truths,
the Temple of Hope will be robbed,
defiled will be mortal beliefs,
in abyss of chaos he'll pray.

He'll be the insanity-sense.
He'll deny undeniable paths
in chase of phenomenal routes
pleading for mercy The Loss.

But you'll not be back in his world.
But you will escape form his dream.
Chaos is the only thing
reminding that you were with him.

And still he will not let you go.
You- memory precious as breath.
The following chaos of death
is everything keeping his life.

Загубена истина

Истината, толкова виновна
в ъгъла на стаята заплака,
сълзи режат тишина отровна
и часовник тихичко тиктака.

Истината с дните преброени
иска втори шанс от светлината
и с ръцете смъртно уморени
дава си сърцето за отплата.

Истината милостта ни моли!
Тя "нищожна" себе си нарича!
Истината вече не говори!
Истината истини отрича!

Истината днес е тъй виновна...
доброволно влиза във тъмница
и светът мълчи със злост отровна.
Пада в полет уморена птица...

Питам се коя съм...

На В.

Питам се коя съм... Отварям дневника си- оттам ме гледа едно романтично седемнадесетгодишно момиче със склонност да превръща всяко описание на скучния ден в приказки и да се самоанализира до полуда... отварям бележника си и от там надниква една бунтарка със среден успех, която е обявила война на математиката, физиката и химията и временно я мързи да учи по всичко останало... дано да е временно. Отварям албума и от него ми се усмихва едно обикновено дете, щастливо в прегръдките на майка си... отварям тетрадката със стихове... и не се намирам- това е царството на хората, които обожавам. Нямам нищо свое в него- всичко, което притежавам е раздадено до последната сричка на тези около мен. Техните образи са изваяни в безсънни нощи на сълзи и откровения... бързам да затворя- явно в стиховете си няма да намеря своето „аз”, защото съм го посветила на другите, но чувам писък- тетрадката не иска да крие своите тайни... само миг ми трябва да видя какво иска да ми покаже- прелиствам бавно малките странички задраскани рими и сякаш през стена от мъгла долавям звука на сърцето си, долавям туптенето на собствения си живот в стиховете, които съм посветила на другите, проследявам изграждането на своето лице, докато съм описвала чуждите, съзирам докосването до своята душа, докато съм боготворяла нечия друга... питам се коя съм... и едновременно вече знам- аз съм сборът от образите, които обичам, защото на всеки от тях съм дала частичка от себе си и само тези образи ме правят истинска. Сега и завинаги. Ще пиша за тях и ще градя себе си.

Събирам сълзите си в шепите
в едно със дъждове и крясъци.
Събирам пътя си в шепите
вървян, неизвървян и невъзможен.

Събирам безумие в шепите
и цяла треперя в усилие
да удържа гнева в ръцете си
за да събера смирение.

Събирам вярата в шепите
дори след свръхчовешки изтезания
Събирам изгреви в шепите
след толкова търсени залези.

Живота си събирам в шепите
и себе си подреждам в малки късчета,
но не успях да се побера в ръцете си...
сърцето ми изплъзва се през пръстите.

На госпожа Попова

В един момент всички си тръгват... просто така- без гняв, без принуда- тихо, кротко и уморено прекрачват прага ти хората, които са се грижили за теб... оставаш сам... Сам срещу света, но два пъти по-сам срещу самия себе си. Нищо, че никога не си допускал някогашните си закрилници в сърцето си- те са разчели неговите тайни много отдавна, без дори да забележиш. Но е време да престанеш да разчиташ на това. Хората просто си тръгват. Не можеш винаги да си защитен. Необратимо е. Един вечен и болезнен цикъл на живота, който трябва да прекосиш със собствени сили. Сега се чувствам изоставена. Нещо хубаво си отиде от мен. Отиде си и никога няма да имам втори шанс да направя нещата по различен начин. Но една мъдра и силна жена ми написа, че "човек е длъжен да се изправи сам и още по-уверен да продължи". Ще запомня този урок. Защото жената, която го написа, си отиде от мен, но духът, на който толкова се възхищавах, още витае по коридорите на училището... нещо повече- духът и е в мен самата... понякога не е нужно да се бориш, за да останат до теб хората, на които държиш- понякога е нужно просто да ги помниш... Както аз ще запомня тази жена и нейния дух...