Госпожа Попова си отива...

... наистина си отива... В продължение на месец и нещо опитвах да напиша статия за нея и да я пратя в "Тийнейджър love"... Нищичко не успях да измисля. Знам само, че напускането и ме кара да се чувствам зле... изоставена... още от осми клас си мечтаех с доза любопитство и с доза ужас Попова да ни преподава, когато стана 12 клас. И сега изведнъж се оказва, че това никога няма да се случи... Старанно е... Не мога да проумея, да приема, да повярвам, че създателката на Втора Английска си отива... Имам чувството, че когато Попова излезе, дори сградата ще стане по-незначителна и жалка, загубила тази, която я е превърнала в нещо значимо... Кой ли разбра последното изречение... Както и да е. Попова си отива. Никога няма да имам възможността да я опозная като учител... Сама не разбирам защо толкова си мечтаех тя да ми преподава... Ще си остана само с мечтите.
Довиждане, госпожо Попова. Благодаря Ви, че създадохте това училище. Не ме интересува каква сте като човек, отказвам да Ви съдя и да се съмнявам, искам само да Ви благодаря и да Ви кажа, че Ви се възхищавам... Жертвала сте семейството си, за да изградите Втора Английска гимназия. Благодаря Ви за това и се надявам да си върнете загубеното. Ще запомня два Ваши образа- образът на директорката-стихия по училищните коридори и образът на усмихнатата жена, тръгнала на разходка в неделя. Колко ли сила се изисква да бъдете тези две личности едновременно... Надявам се някой ден да разбера...

Защото аз отново ще се смея,
защото аз отново ще горя
и със светлината ще живея,
и сама ще раждам светлина.

Днес е тъмно, тихо и дълбоко,
а студът пронизващ е навън.
Днес сърцето в мене е жестоко,
ужасът раздира ме насън.

Ала някой ден ще се събудя
и ще се намеря във света,
и със светлината ще пребъда
като малка източна звезда.

Защото аз съм силна, аз съм жива,
а болката е яростна, но сляпа
и в жестокостта си грозно дива
подцени света на светлината,

защото аз отново ще се смея,
защото аз отново ще горя.
Силна съм, от светлина живея
и кошмарът свой ще подчиня!

сърце

В мислите свои се скитам
пак неразбрала защо
вместо да падам, политам
даже с ранено крило,

вместо да плача, се смея
без радост да има у мен
и бурно горя, а не тлея
макар и във ден угасен.

Защо тази сила дълбока?
Защо тази яростна страст,
която ми дава посока
и над кошмарите власт?

Ти ли, сърце, си виновно
да оцелея до днес?
Ти ли, сърце неуморно,
пак ме научи на чест?

Пак ме научи на сила
и на усмивки в сълзи?
Твойта туптяща закрила
утрото в мен прероди.

Поетите не може да са мъртви

Поетите не може да са мъртви!
Поетите не могат да умират!
Те не стават жертви в инциденти-
поетите реалността възпират!

Поетите, те трябва да са вечни
За да ни спасяват от умора,
от злото и от злоба безконечна.
Поетите превърнаха ни в хора.

Поетите не може да са мъртви.
Поетите живеят във сърцата.
В сънищата наши ни гостуват,
за да ни покажат светлината...

...

Колко пъти ти бе ми посоката
и времето, начинът, мястото.
Колко пъти скръбта ми, дълбоката
ти превръщаше в облак от щастие.

Колко пъти създаваше замъци
и сърцето ми скитник прибираше.
Колко пъти изгасяше пламъци,
вместо мен в тъмнината умираше

Колко пъти опитаха някои
да внушават нелепи съмнения
и с лица по-студени от статуи
ми шептяха безброй обвинения.

Всеки път аз ги гонех ядосана,
Но веднъж ненадейно поддадох се
и отрекох в душата си, Истино,
че те има, че всъщност познавам те.

Оттогава все търся посоката
и в безбройни пътеки оплетох се
и разбрах от скръбта си, дълбоката,
че от себе си всъщност отрекох се.

Проклятието

"Добрите герои са скучни"


Проклятието беше изречено... в миг всички се разпищяха и изчезнаха... стопиха се във въздуха, който само преди миг бе наситен с магия. Добрите герои си отидоха завинаги. На тяхно място, повикани от проклятието, дойдоха лошите и доведоха със себе си хаоса. Страх, недоверие и кръвожадност се възкачиха на някогашния трон на невинността, вярата и красотата. В миг осъзнах какво съм направила и изкрещях... „Добрите герои не са скучни... не са скучни!!!”... но вече беше късно... проклятието беше изречено... добрите герои си отидоха завинаги...

Вечният Содом

Содом е тук и е възкръснал
от пепелта на греховете.
Содом е тук и е избягал
от съда на боговете.

И отново побеснели
греховете ни празнуват
за наслади зажаднели
със страха ни днес пируват.

Содом е тук и отмъщава
за своето изпепеление
Содом е тук, Содом е вечен
и няма начин за спасение.