сърце

В мислите свои се скитам
пак неразбрала защо
вместо да падам, политам
даже с ранено крило,

вместо да плача, се смея
без радост да има у мен
и бурно горя, а не тлея
макар и във ден угасен.

Защо тази сила дълбока?
Защо тази яростна страст,
която ми дава посока
и над кошмарите власт?

Ти ли, сърце, си виновно
да оцелея до днес?
Ти ли, сърце неуморно,
пак ме научи на чест?

Пак ме научи на сила
и на усмивки в сълзи?
Твойта туптяща закрила
утрото в мен прероди.

Поетите не може да са мъртви

Поетите не може да са мъртви!
Поетите не могат да умират!
Те не стават жертви в инциденти-
поетите реалността възпират!

Поетите, те трябва да са вечни
За да ни спасяват от умора,
от злото и от злоба безконечна.
Поетите превърнаха ни в хора.

Поетите не може да са мъртви.
Поетите живеят във сърцата.
В сънищата наши ни гостуват,
за да ни покажат светлината...

...

Колко пъти ти бе ми посоката
и времето, начинът, мястото.
Колко пъти скръбта ми, дълбоката
ти превръщаше в облак от щастие.

Колко пъти създаваше замъци
и сърцето ми скитник прибираше.
Колко пъти изгасяше пламъци,
вместо мен в тъмнината умираше

Колко пъти опитаха някои
да внушават нелепи съмнения
и с лица по-студени от статуи
ми шептяха безброй обвинения.

Всеки път аз ги гонех ядосана,
Но веднъж ненадейно поддадох се
и отрекох в душата си, Истино,
че те има, че всъщност познавам те.

Оттогава все търся посоката
и в безбройни пътеки оплетох се
и разбрах от скръбта си, дълбоката,
че от себе си всъщност отрекох се.

Проклятието

"Добрите герои са скучни"


Проклятието беше изречено... в миг всички се разпищяха и изчезнаха... стопиха се във въздуха, който само преди миг бе наситен с магия. Добрите герои си отидоха завинаги. На тяхно място, повикани от проклятието, дойдоха лошите и доведоха със себе си хаоса. Страх, недоверие и кръвожадност се възкачиха на някогашния трон на невинността, вярата и красотата. В миг осъзнах какво съм направила и изкрещях... „Добрите герои не са скучни... не са скучни!!!”... но вече беше късно... проклятието беше изречено... добрите герои си отидоха завинаги...

Вечният Содом

Содом е тук и е възкръснал
от пепелта на греховете.
Содом е тук и е избягал
от съда на боговете.

И отново побеснели
греховете ни празнуват
за наслади зажаднели
със страха ни днес пируват.

Содом е тук и отмъщава
за своето изпепеление
Содом е тук, Содом е вечен
и няма начин за спасение.

...

Днес съм тук, защото ми писна. Защото две седмици живях в пълна дезинформация относно стачките. Търсих във вестници, списания, по интернет и на хиляди места, но никой не благоволи да каже нищо. По новините слушам двайсет минути за пияни шофьори, а за учителските протести- по минута-две. Искам да кажа на господин вълчев и останалите, че по този начин няма да спрете никого. Днес съм тук, за да подкрепя учителите си, независимо, че медиите се опитват да ни хвърлят прах в очите. Няма да стане. Въпреки тактиката „разделяй и владей”, с която действат в момента министрите, няма да успеете да настроите учениците срещу преподавателите им. Защото ние знаем истината, която не може да бъде прикрита, изкривена, премълчана. Ние сме по половин ден с тези хора в класните стаи и по-добре от всеки друг виждаме тяхната отдаденост, тяхната грижа. Понякога те са хората, на чието рамо ще се разплачем, от които ще потърсим помощ и напътствие. Това са нашите учители, превърнали се в част от семейството. Това са хората, стоящи до един-два през нощта да проверяват контролни и класни, само и само да задоволят нетърпението ни да видим резултатите си. А резултатите ги вижда цяла европа, където непрекъснато емигрират наши учени, професори, лекари. Господин Вълчев, имам една новина за Вас- отличниците но олимпиадите, учените, професорите, лекарите са тръгнали от училище. Както и Вие самият между другото. Така че престанете да купувате медиите да не пускат новини за стачките- българските ученици не са толкова тъпи. Днес ние сме тук и сме искрени в подкрепата си, за разлика от Вашите лицемерни усмивки пред камерите. И така ще е докрая!!!! Достоен труд, достойни хора, достойно заплащане!!

За учителите и стачката

Дори не знам какво да пиша. Просто искам да изразя подкрепата си към тези, които ме обучават вече единадесета година. Защото за мен учителите ми винаги са били хора, от които зависи моето бъдеще, хора, които заслужават много повече от един мизерен букет на петнадесети септември и заплата от триста лева. И днес побеснявам, осъзнавайки, че тази стачка няма да даде резултати. Тя е въпрос на чест, нищо повече. Тя е чудото, което нашето общество ще обсъжда три дни и ще погребе. Ще останат само горчивите заключения, че на никого не му пука за нищо. Дори разочарование няма да има- защото учителите знаят, че няма на кого да разчитат, защото от самото начало бе ясно, че ще са сами срещу всички и че нито родители, нито ученици, нито управляващи ще ги чуят и ще се запитат дали тези хора имат пари след протестния митинг да занесат хляб на децата си. Една загубена битка. Една седмица ваканция. Едно ненужно усложнение за родителите. А може би удобно облекчение на държавния бюджет- какво всъщност е тази стачка? За мен това е една вина, която всички трябва да изпитаме. Дори да не сме пряко виновни. И нека замълчим поне за минута, без да разискваме диференцираното заплащане, скъпите частни уроци и липсата на професионализъм в някои преподаватели. Нека замълчим. Защото за опозиция и критика винаги има време. Но в момента мълчанието е единственият начин да изразим съпричастност и уважение. Да замълчим и да дадем възможност на учителите да бъдат чути за последен път, преди да се предадат и да се върнат в класните стаи. Защото те ще го направят. Заради едната съвест. Заради онзи далечен идеал, който все още ги задържа на постовете им. За да не ни изоставят, нас, учениците. До следващата стачка. До следващият опит за оцеляване.

На учителите от Втора Английска и на всички останали, които стачкуват.