За теб

Ти и човека в мен създаде
ти два пъти ми майка беше


Тази статия е за теб- безкрайно любящата, която се жертва хиляди пъти в името на моето щастие. За теб- безумно смелата, която винаги застава на пътя на ураганите и бива повалена вместо мен. За теб- вечната и неуморимата, която всеки ден се изправя отново и се бори за красотата в моя живот, която създаде тази красота... За теб, мамо, за тези 17 години лишения, страдания, болки и упреци, които понасяш отвсякъде и от всички, понякога дори от собствената си дъщеря. Прости ми детската жестокост и тийнейджърската неблагодарност. Прости ми егоизма и гневните думи. Прости ми, защото без твоята прошка аз не мога да бъда човек. Защото винаги съм мечтала само за едно- да съм достойна в твоите очи. Не в своите собствени, не в очите на приятели или учители, а в твоите, мамо, в очите на жената, която за мен е най-висшият образец на достойнство. Защото докато съществуваш ти, ще съществува и вярата ми в истинското и красивото, в справедливостта и морала, в любовта като път, изграден от смелост, себеотрицание и страст. Благодаря ти, че ми показа този път. Благодаря ти, че ме научи да вървя по него. Благодаря ти, мамо, че „човека в мен създаде” и „два пъти ми майка беше”.

Повикът на лятото

Лятото ме викаше... В сънища, в мечти, с гласа на гръмотевичните бури- лятото ме заклинаше, лятото повеляваше да дойда при него, да му се подчиня, да живея с него, а не в мисли за есента и в страхове за зимата... Преклоних се пред волята му с усещането за нещо познато, скъпо и дългоочаквано, нещо, което от инат и неувереност бях отрекла толкова отдавна, но ето го днес завърнало се в сърцето и дните ми...
Не ми трябваха крила на феникс, за да полетя, не ми трябваше светлина, за да видя, не ми трябваше магия, за да повярвам- аз бях свободна, аз бях в лятото, аз бях самото лято! Непокорно, неуморимо, изкусително, провокиращо, влудяващо сетивата и каращо кръвта да кипи... Аз бях изворът на всички реки, утрото на всички дни, пламъчето на всички огньове. Аз бях нестихващото, неизчерпаемо могъщество на милиони души, впуснали се в лятото. За мен нямаше граници, нито сезони.
Днес Зимата е близо, но аз притежавам огнената мощ на летните усмивки и ще разтопя всяка преспа страх, ще стопля всяка висулка песимизъм, щи изпепеля всяко ледено съмнение... Ще прогоня зимата от своя свят! Защото лятото е винаги, когато си го пожелаеш, когато повярваш, когато си го припомниш- пожелай го и ти, повярвай му, припомни си го- тук и сега. Бъди лятото!

"Идвам"

"Идвам"- каза ми, и нещо в мен извика.
"идвам". Но защо ли тъй уплашена седя?
Идваш, а дали те искам не попита.
Идваш, аз пък тръгвам си сега,

за да спася последния ни спомен
и нежността на твойто"идвам" в телефона,
за да запазя светлината във очите ти,
за да останеш ти за мен икона,

а не голям, разочароващ блян,
а не реалност със могъщи длани,
за да те помня- в пламъци огрян
за да сънувам, нереална, любовта ни.

Отново те сънувах

отново те сънувах
отчаяно красива в тишината
отчаяно зловеща в самотата
зовяща мен, света и светлината.

отново те сънувах
от болката безумно покорена
от истината своя заличена
в търсене на новата вселена.

отново те сънувах
отново бях безпомощна и сляпа
отново не успях да те спася
от себе си, света и светлината.

Shall I miss my English teacher?

Shall I miss my English teacher?

( Devoted to Mis Viki )



No. I shall not miss my English teacher. I do not see any reason to miss her. Because there are almost three months before the next school year and I believe in miracles. Despite the bars, despite the criticism of the others I will be Don Kichote grappling for my aim- to believe in miracles and in this way to make them real. Actually, this is just another lesson which I will learn by all means. Moreover, words like “desperate”, “helpless’, “submissive” do not exist in my dictionary. “Fight the future” is my motto. And I know one person who must be in that future at any cost.
I shall not miss my English teacher if she is with our class the next year. The chance for this to happen is less than zero and the reasons are more than stupid. On the other hand, there are countless, logical and undeniable reasons for which she has to stay with us:
First, Mrs. Andonova makes every lesson interesting and unforgettable with great variety of methods- humor, some curios story connected with the text in the book, sarcasm when someone does not listen to her, provocative questions and so on. In my opinion this is great quality which my previous English teachers did not have. Her vibrant and unusual personality attracts the attention from the moment when she enters the classroom and when the lesson ends I know that the next one will be such boredom in comparison with Mrs. Andonova’s lesson. I admit that sometimes she behaves in a strange way and no one is able to understand her, sometimes she treats us very strict, sometimes is better not to contradict with her, but she is human just like us- with her good and bad moments, with her flaws, we cannot expect to be perfect and always smiling.
Second, Mrs. Andonova is really good teacher and there is not even a word which I do not understand. She pays attention to everything and the result is one perfectly clear lesson.
Third, I feel obliged to remind that we are in Second English language school and we do not have the rights to state that Mrs. Andonova is very exacting towards us- her teaching is exactly at the high level of our school. She gives us much and she wants much from us. Actually, in my opinion even this level is not high enough and Mrs. Andonova should want more knoledges from us.
However, many students chose to hate her instead of sitting down and studying. Yes- to hate someone is always easier but I wonder if these people will regret one day, if they will realize what unnecessary loss is to say goodbye to this great teacher only in order to have higher grades… This is one of the worst mistakes in their life…
As a conclusion I will say it again: I shall not miss my English teacher. Because I will not reconcile before one obviously wrong decision. Because this is the only teacher who made me love the language after 7 years studying it. Because I believe in miracles. And I will do my best to make this miracle real.

[img]http://img120.imageshack.us/img120/47/hpim0978ji0.jpg[/img]

забравено утро

Исках да вярвам, но не помнех в какво. Исках да викам, но не помнех кого. Исках да плача, но не помнех как. Исках... да бъда свободна... да принадлежа на себе си и на своите страхове, а не на чуждите такива. Исках тунела от светлина, исках избавлението, исках съня, от който никога да не се събудя. Но получих само огън. Получих изпепелени лица, стрити на прах спомени, вкочанени надежди, разкъсани истини... Получих себе си на парчета, получих света си, сринат до основи. След бурята, след като сме били пленници на стихиите, ние винаги забравяме да поискаме обратно едно нещо, само едно, онова, единственото, което има смисъл и което не може да бъде разрушено от огън или вода- утрото.

любовта

Обречена, умираща, сама
загубила отдавна светлината.
Събудена, ядосана и зла
нападаше я всяка нощ тъмата.

Обречена, умираща, сама
тя бореше се с хиляди стихии.
със сетен дъх заклинаше света
и след смърттта за нея да се бие.

Обречена, умираща, сама
последно сбогом не успя да каже,
изгуби я, човекът, любовта,
и живота си изгуби даже.